Още една малка, но изключително важна крачка към финала направи националният отбор на България на квалификационния турнир в Благоевград.
Ние, българите, сякаш обичаме сами да усложняваме живота си. В спорта, както и извън него, винаги има логичният, прагматичен и най-кратък път към успеха. Има обаче и друг – нашият. Път, който ни изгражда, калява характера ни, учи ни да страдаме, но понякога и ни наказва за собствените ни решения.
След изключително ценната победа над Словения с 6:3 – успех, който отвори широко вратата към финала – вчера на пръв поглед предстоеше най-лесното изпитание. Съперник бе Финландия.
Само че в бейзбола няма лесни мачове.
Финландия е родината на песапало – националния им спорт, който значително се различава от класическия бейзбол. Самият факт, че финландците развиват бейзбол и участват достойно в международен турнир в България, заслужава уважение. Още повече, че само часове по-рано сънародниците на Кими Райконен бяха затруднили сериозно Сърбия и ясно показаха, че ще накажат всяко подценяване.
Именно затова изборът на стартовия питчер на България предизвика сериозни въпросителни.
Когато си домакин на турнир, който определя участник на Европейско първенство, когато разполагаш с може би най-силния национален отбор в историята на българския бейзбол, времето за експерименти е приключило. Турнир с четири мача и финал няма нищо общо със 162-мачовия сезон в Мейджър Лийг. Тук няма време за дългосрочни стратегии. Или печелиш, или оставаш извън голямата сцена.
Затова решението да започне питчер, който не бе стартирал официален мач повече от година, срещу съперник, доказал ден по-рано, че може да бъде опасен, изглеждаше трудно обяснимо.
Да, този национален отбор е пълен с млади и талантливи бейзболисти. Да, почти всеки клуб в България има свой представител. Всеки мечтае да облече националната фланелка. Но когато наградата е участие във финал и възможност за класиране на Европейско първенство, сантиментите трябва да останат на заден план.
Това не е демонстративен турнир, не е подготовка и не е място за развитие на млади играчи. България няма играчи, които подготвя за продажба в чужбина, нито има нужда да използва европейското първенство като школа за обиграване. За това служат клубните турнири. Там има време за натрупване на опит, за експерименти, за приятелска атмосфера и спомени. Тук нивото, напрежението и отговорността са съвсем различни.
В крайна сметка България победи с 10:8. Победа, която дойде въпреки редица решения, а не благодарение на тях.
След като изоставаше с 6:1, националният ни отбор получи възможност да се върне в срещата. Явно бейзболните богове бяха решили, че този ден ще бъде български.
Капитанът Димитър Насъпов пое отбора на раменете си. Неговият гранд слам върна живота на трибуните в парк „Бачиново“ и вдъхна нова вяра на феновете. Малко по-късно Михаел Чавдаров най-накрая реализира хоумръна, който мнозина очакваха още в предишните два мача. За момент изглеждаше, че България ще стигне спокойно до победата.
Само че спокойствие отново нямаше.
Финландците отказаха да се предадат, изравниха резултата и превърнаха последните ининги в поредното изпитание за нервите на българските привърженици.
В началото на деветия ининг България успя да поведе с 10:7, като получи и помощ от защитата на Финландия. Но дори тогава драмата не приключи. Допуснатата точка в края на ининга отново върна напрежението и за миг изглеждаше, че срещата може да поеме в нежелана посока.
Този ден обаче сякаш бе предопределен за домакините.
Ценният успех не само приближи България до финала, но и позволи на автора на тези редове да изпълни обещанието си към родител на един от националите, че България ще спечели този мач – обещание, дадено дори когато резултатът бе 6:2 за Финландия.
Днес предстои още едно сериозно изпитание – двубой срещу Румъния. Всеки, който наблюдава турнира, вече знае, че в подобна надпревара няма рутинни срещи и няма сигурни победи.
Старата българска поговорка гласи: „Господ дава, но в кошара не вкарва.“ Именно тя най-добре описва положението на националния ни отбор.
България е само на две победи от едно историческо класиране. Но историята не се пише само с талант. Пише се с правилните решения, дисциплина и уважение към всеки съперник. Ако не осъзнаем колко близо сме до нещо голямо и продължим сами да си поставяме препятствия, рискуваме да останем с добрите намерения, а европейските първенства да продължат да бъдат просто тема за разговори. Защото историята обича смелите, но още повече – разумните. 
